Йълмаз Ердоан, 1967

Красавецът на изчезналия град

Изчезна на девети май
трупът му бе открит
на дванадесети...

и когато го отвлякоха
и когато бе изчезнал
и когато беше труп
бе красив...

беше чичо ми...


за писането

извън сезона
ти беше една русолява тъга
в студената лятна къща...
лятото стъпваше
върху ленивите сънища на госпожа Сайфие
и по боси крака върху бетона..

а аз в мухлясало удоволствие
исках да пиша живота си
върху липсата ти
търсех някаква литература в розова мъгла

всички бяхме победени убийци
които унищожават по едно “приятно ми е”
запознавайки се

и ти
извършителката на едно лятно убийство
в онази катранена вечер в лятната къща ...

юни, 1995



Променяща се любов

Хубаво беше споменаването на името ти
честването между приятели на думите, свързани с теб..
споменаването на името ти..
започването на разговор за теб на висок глас,
загърбвайки утехите на съня в нощите без никого.
Малко смешно, малко укорително..
беше хубаво...
особено бе ехото от твоето име на турски...
Яденето с теб на кисело мляко от Канлиджа
в магазина на млекарите семейство Кандилли.
Стоенето аз с лице, ти с гръб към морето, фронталното взиране
в лицето ти със слънчева синева... беше хубаво..
вземането на ръката ти в моята, без да посочвам безумни извинения,
избавянето от сто годишна носталгия в лицето ти
беше хубаво...
сега си мисля за времената с билите хубави неща ..
изреченията са без подлог .. никого не го е грижа за млякото от Канлиджа ...
а целувката на прага е вече знак за обич, неизвестна на историята .....



за из път

сложих разхвърляността си в куфара
малко бельо пуловер това- онова
не вземам лист и молив
има в хотелите
вечер оставам по самотата си на бланки с лого
с помощта на миглите си затварям завесите
и защото съм сам
и да не види никой, че съм в тъгата на голотата си

луната изгрява от гърлото ми
като кървяща дума
луната изгрява от светлината ми
като мошеник, комуто са изневерили
ядосаният комик започва да става непоносим
излиза от една хубава песен на сцената
и иронизира жените, които са привързани към дома си

слагам стари болки в куфара
на тези места те са ми нужни
след един мръсен секс
хапвам нещо набързо
смачкват се ставите
от навяхването на китката
което скрих преди десет години
в новите къщи пренасям стари любови
събирам сълзите на предишните си обичани
окачвам омраза на стената на спалнята си
в ръцете на жена
недостигнала петдесет на масленото платно казвам
заравям се в ръцете и
камъкът на гроба ми се изглажда равномерно всяка седмица

на една жена казвам
на един куфар казвам
скритите в него болки
очаквах убийството на един куфар казвам
има го на всички трети страници.
.



Не можах да си спомня името ти

Толкова не навреме слънчеви
не бяхме очаквани в сините дни
увивам се в самотата на някаква зала за чакане
закопчавам за една пияна забрава
загубената в илиците ми любов
броя калдъръмените камъни на сърцето си
сякаш се намирам във френска вечер, чийто стих не знам
в живота ми има отпечатък от стъпка
когато и да се любя с някого
все още изневерявам на теб...



колко хубаво!

и двамата те обичаме, колко хубаво
взираме се в узрелите ти места
и двамата те харесваме
във всички огледала, колко хубаво
смазват ни годишните времена
едно пътуване без вода
край пълни догоре манерки
и двамата те обичаме, колко хубаво
страхуваме се да повтаряме вече казани думи
да не бъдем пак наскърбени
от старите си рани
и двамата се крием, колко хубаво
храним с всичко което виждаме
мъртвите деца в очите си
и двамата сме слепи за себе си, колко хубаво

от местата в себе си, които избягваме, цъфтят страхове
с тела на добронамерени цветя
никога не си правим подаръци, колко хубаво
не искаме да оставяме следи върху кожите си
в къщите си
защото лесно биват доказвани горчивините
веднага ни предават песните
с които сме лъгали
не можем да заличим, колко хубаво,
пръстовите отпечатъци в сърцата си
и двамата те обичаме, колко хубаво,
отказахме се да четем и пишем
за предишните си любими
но не можахме да обърнем любовното писане към езика си
отказахме се да четем и пишем
в джобовете си носим ранени думи
удряхме се в това, което събирахме
в интелектуалните вечери с лунна светлина

несвършващите, защото никога не са горели, наши свещи
са в безполезни свещници
вече не четем и не пишем
в хигиеничната светлина на ароматните свещи
които палим да мирише добре наоколо

толкова много разчитахме на себе си
че нямахме нужда един от друг
и забравихме, че любовта всъщност
е работа за несигурните

от местата в себе си, които избягваме, разцъфват раздели
с тяло на вечер с отровна часовникова пружина
но не се страхуваме
защото ние сме
умни
образовани
пишещи
умни
видели много пишещи
избрали писането
уморени от учене
умни
самодоволни
умни
не харесващи нищо друго
опитни
знаещи
умни

научили много неща
учили на повече от това, което са научили
умни
безстрашни

и бяхме деца ...

толкова много бяхме плакали
че живяхме сякаш никога няма да плачем

никога
не плакахме
двамата заедно, колко хубаво

сега стоим хванати за ръка
на един познат – та нали за нас в този живот не остана нищо непознато-
житейски кръстопът
явно и двамата няма да заплачем, колко хубаво

и двамата
все още
те обичаме, колко хубаво



всичко е ето точно толкова

не аз се променям
битката се върти
остаряването и измокрянето са едно и също:

преминаването на годините под сянката на дъжда

дори смъртта не стига сега,
приятели,
да претеглим болките си
излегнати летаргично по обидчиви плажове
разменянето на поздрави
сякаш вече пробожда с нож едно “здрасти”

не аз се променям
битката се върти

дори времето не стига вече
да мислим за това, че живеем

и все пак светлините продължават
да показват уж красив този град
вечерите ...

вечерите...
т.е. римите на Ахмет Хашим

не земното притегляне
донася теб в мислите ми
мамещите звезди

толкова си далеч
че ще потръпнеш ако духна
ако те прегърна си океан

имаме болки и рими
колкото за една обич
и за помена на една
безпричинна смърт...

и всичко е ето точно толкова ...




късен aлкохолен следобед

когато ние пием
закъсняват със сервирането на кюфтета
и зад разговора ни стои
една дума за босо намерение

когато ние пием
сутринта изтича в джоба на механата
та по колко пъти на ден се целуват
скорпионът и дългата стрелка на часовника
когато ние пием
всъщност никак не сме истински
върху ни има една вечерна
бронзова дума
една гола дума за разкаяние
гнило очакване за сняг
в силата на младостта ни
не свършилото никаква работа разкаяние
не за любовта
а за безпричинното любене

когато ние пием
всъщност никак не сме истински
ако се разтворя
ей тук в този стих за късния алкохолен следобед
като първата буква на своето име
може би август ще заухае август
ти...
ти, ипотекирала мислите си за разни любови под наем
ти, чиято лъжа е по- голяма от любовта
ти, знай само, ти .!

когато ние пием
мислим за теб
с локви сълзи
в небцето
всъщност никак не сме истински

върху ни е бронзовата вечер на измир .!


жив въглен

окото ти се закачи за моето око
вътре в мен настъпи времето за взрив!
погледна осъдително топлината ми от никотин,
с още една цигара наближава пролетта...
ръцете ти не са до теб,
отплават кораби от дланите ти
тревога са за всички пристани,
наближава пролетта...
под морето - сън,
прегръдки неприлични, прокълнати целувки
неизвестна и сурова тайна
страховете са безстрашни като приятелите планини...
позеленяват мащерките
наближава пролетта
на прага на една лудост
безжалостен бездомен
ненахранен
т.е. гладен без лекарства
пред очите ми са твоите очи
които нито един стих не успя да състари
смирено са събрани ръцете лапите ми...
пролетната вена на пръстта се спука
с още едно вдишване наближава пролетта.!

Сазът, който ти остава

на теб

оставям
цветя от раните си,
вечери с първа помощ и малко
болки, неспасяеми в пожара...

крия те в тайната на същността си...
бълнувайки следите на любовите си и
мамейки всички, които съм обичал,

на теб
оставям уликите на убийството си ...
от страната на мъртъвците, които не са написали завещание
( песните ти са загадките върху гърба ти!)
оставям ти клише

" не мога да те нарека моя роза
кратък е на розите животът"

свършва отмъщението
свършва песента,

става лято...


Не е така, както ти знаеш

познаваш ни
за велик талант знаем
пиенето на вода с шепи,
пораженията и още
когато сме на наш терен ...

познаваш ни
за перчене знаем
намокрянето на косата
с лимон!
от парчетата сън
редим броеници

познаваш ни
в устата ти бихме желали да живеем.
и знаем, че мястото, на което най- подхожда влагата,
е твоята уста ...

познаваш ни
знаем да живеем,
часът ни щом настъпи
да се заравяме в твоите шепи...

Илхан Берк, 1918

Не съм виждал нито такива обичи, нито такива раздели

всеки път когато мисля за теб
една сърна се спуска да отпие вода
виждам как пасбищата растат

всяка вечер с тебе
ме грабва
костилка на зелена маслина
едно парче синьо море

когато мисля за теб
засявам рози на местата, които докосвам с ръка
давам вода на конете
обичам още повече планините



В едно крайбрежно кафене

Слънцето бе клюмнало. Бяхме ли поръчали градинския си чай?
Седнали в един ъгъл трима души кърпеха мрежи.
Някои от нас играеха на домино, други палеха
след цигара цигара. Бяхме потънали в мисли
сякаш светът бе спрял. Бяхме себе си.
Много лястовици отвън се блъскаха в прозорците.
Изведнъж глас, с омесени мустаци в лицето си, каза
- Морето се дръпна. Хвана очите на всички ни
и ги разходи в морето. Остави една голяма празнина
а после се вдигна в края и.
Точно тогава видяхме нея
и отдръпващото се море.
Тогава излязохме от себе си.

Небето отвън бе като филия хляб.

Ръфат Ългаз (1911 - 1993)

Погребение

Щом поеха ковчега ти на рамене
за първи път краката ти се отърваха от пръстта;
много величествено се получи излизането ти от медресето.

Онези, които ти завиждаха за филията хляб
и не поглеждаха лицето ти докато бе жив,
се изправиха на пътя
с един поздрав изплатиха целия си дълг?

Не тъгувай, че след теб не идват венци
ненавременна се случи смъртта ти
да беше изчакал още една зима
пролетта щеше да дойде, цветята да разцъфтят?

Смъртта ти не зарадва никого,
без кон, без каруца потегли погребението ти.
И без това беше един скромен човек,
живя далече от всички
в двора на джамията.
Нека и смъртта ти бъде безшумна!

Ти в тази рамка

Заснел е, който е заснел, тази твоя снимка.
Като е снимал, добавил е и от себе си цветове.
Поставил е още повече природа в нея,
море е поставил, поставил е мъх.
Лицето ти е синьо като морето,
очите ти зелени като този мъх!

А пък тази рамка от черница?
Изумява ме всеки път щом я погледа
не с таланта на направилия я,
а с това как те харесва,
как знае кое дърво ти отива?
Да, избрал е най- говорещото,
черницата е много говорещо дърво, дааа! ..
Със сините, зелените и цветове,
малко по- така стоиш вътре в нея
много добре прилягаш на рамката си,
както добре ми стои самотата?

От къде в снимката, която става цяло с рамката,
да започна?
Първо хубостта ти ли да похваля,
или как си различна като море с лек ветрец?
Да изтъкна изкуството на човека,
който те е взел и заснел на брега,
или на създателя на тази рамка?
Или понеже целият смисъл е в моя поглед,
със самотата си ли да се похваля?

Как винаги в тези месеци изведнъж притъмняваше
как севернякът пристигаше от рибарския бряг,
болките ми всичките се развързваха и заминаваха
севернякът е здрав вятър, даа!..

След това идваше сняг, който от нищо не се изненадва?
Вземах тебе пред себе си, ту потъвах, ту се връщах
от очите ти, зелени като мъх.
Загубите си търсех в синьото ти.
Пътищата бяха вече затворени,
даже морето беше отрупано със сняг.
Корабите бяха два пъти по- здраво завързани,
нямаше нито прилив, нито отлив,
градът бе обвит в тъмнина, под снега
само една свещ те съживяваше
ела, моя власт над съня, покажи ми се!

Като кръст си разпъната пред мене
Иса ли си или Мариам
аз ли съм, обграденият от четирите стени,
който мисли теб, в рамката на Шевки Уста?
Моите сънища или моят живот
е това в светлината на стапящата се свещ

Разказвам люляците ти

Донесла си ми люляк в слънчев ден
вижда се събрала си го от косите си
люлякова градина си пред мен

да бе останал в скута ти бе по- добре
поставяш го във ваза и си тръгваш
ти като тръгваш нима люлякът остава
след тебе тръгват първо цветовете му
съблича се и си отива всичко каквото там си има

странно, която ваза да погледна си пред мен
току се върнеш щом го помириша
като мисли пускаш филизи с минаването на деня
порастваш лист по лист
така люляково гледаш вътре в очите ми
превръщаш се в сезон безсмъртен

Разказвам тръгването ти

Нали тръгваш, за да свариш за работа
прибрала каквото си имаш
коси, очи, ръце, нали тръгваш
всеки път забравяш нещо топло
което се покачва в термометъра деление по деление
кой знае къде ли изстиваш

нали си имаш зеници, усмихващи се така женски
така човешки гледащите ти зеници
ако ме държи нещо, очите ти ме държат на крака
ако ме повали нещо, очите ти ме изравняват със земята

каквото идва, от тях идва
силата да работя, издръжливостта да живея
като щастието е трудно да ги спечелиш
като щастието е лесно да ги загубиш

отвориш ли ги веднъж- щастлив съм
затвориш ли ги- изгубил съм всичко


Разказвам свена си

Няма какво да се стараеш за смъртта
моя любима няма хубава смърт
така грозно започва да изглежда човек
забравя да обича да мисли
ако ще умираш или умри на някой площад
или някъде край планината

не умирай така мръсно в леглото
смъртта започва първо от ръцете
виждала ли си чаша изпита до половина
навит ръчен часовник върху нощното шкафче
виждала ли си книга от която някой току що е чел
не си виждала нали аз съм виждал много
затова не мога да умра лесно- лесно

и как така смъртта ми идва на ум
когато хората се разхождат из космоса
изпивам всички хапчета за да не останат наполовина
прочитам всички книги до край
постоянно навивам часовника си
изяждам портокалите които ми носиш

трябва да ти се харесам
не знаеш трябва да издържа
срамувам се да умра пред теб
така живея по- добре

Нека пием!

Ето, че сме заедно!
Тези, за чието здраве чакахме вести, са до нас!
И сред нас са хора, на които
от дълго не сме виждали лицата!
Някои сме се върнали от затвора
някои от далеч!
Тази вечер настроението ни е наред,
измъкнали сме се от грижите,
забравили сме как се печелят пари
така широки са ни пръстите;
да харчим за радостта си!
От хубавото вино да ни донесат,
мезетата да са отрупани!
Значи вечерта ни минава без пазач,
без ключове, решетки;
ако поискаме ще прекъснем разговора си тук,
ще излезем хванати за ръка, без белезници
ще обикаляме улиците, към които душите ни ни теглят.
Дълго сме копнели за
приятелите и за светлината.
Всякаква самота сме усещали
сами.
Научили сме какво е да получиш отговор
на два чифта думи.
Да говорим,
знаейки, че всяка наша дума е вина.
Да кажем, че наближават хубавите дни
оглеждайки внимателно четирите си страни.
Какво ще стане, знаем ли, след малко?
Вероятно ще поискат сметката на радостта ни.
Да вдигнем последните чаши,
приятели и се разделим
да се целунем на раздяла!

Мой Алиш

Захапа ли ръката ти, мой Алиш,
ремъкът, който изскочи от колелото си!
Вчера още преди обедната почивка
си заминаха краката на зилелията,
написаха и неговия доклад:
“по невнимание!”
Замина си, каквото си замина, мой Алиш,
празен остана на куртката ти десният ръкав.
Хайде, да речем се прибереш в селото си,
и да стискаш с една ръка ралото
побелелият вол е видял щастливи дни
би разбрал работата!
Не тъгувай, мой Алиш, и да не можеш вече с ралото
с овцете на агата ще можеш..
Кой ще види липсата под ямурлука
ще се захванеш за работа.
Да чака перцето си окаченият на стената саз.
Дясната ти страна иска възглавница, мой Алиш,
лявата ти страна любимата си.
И момичетата са верни като саза ти
искат да ги прегърне чифт ръце!

Града ни

В града ни който вярвам е покълнал
от зрънцата паднали от чайките
къщите миришеха на водорасли
чаршиите миришеха на миди
чудех се как така се удължили малките джамии
на които костилките са дошли от пустини
на този климат наситен с море
защо ли никак не пораснаха
едрите дребните надгробни камъни
засети на най- просторното място

а може мъртвите така да искат.

Четири сезона

Разделих на четири годините си сто!
Всяка част - един сезон,
един остана, три заминаха!
Лятото им си замина, есента им си замина,
снежната им зима с виелици замина,
остана само пролетта зелена!

Последното ми стихотворение

да докосне някого ръката ми
да го стопля, ако му е станало студено
да не си отива напразно последната ми топлина

Юлкю Тамер , 1937

Сън

Не ми изпращай цветя
изпрати ми дърво с птици
да се разхождат по клоните му
сиви гълъби

да кацнат на възглавницата ми
за да ме приспят
по гърбовете им- птичи пух
в клюновете- приспивна песен

да вдигнат моето легло
и го накарат да лети
изведнъж да се намеря
сред звезди
не ми изпращай цветя
изпрати ми дърво с птици
щом сложат на челото ми ръка
да кажат: оздравява

Аз ти благодаря

Аз ти благодаря, ти ме целуна
докато аз спях по челото ми ти ме целуна
донесе хладина в дъбравите, врабчетата ми се оживиха
ти беше синя лисица, яздеше син кон
може би бях умрял вчера, може би преди седмица.

Ти беше много хубава за мен, твоите крака също.


Брьогел

Небето започва от края на стъпалата ми.
В погледите на кучетата вкус на цигулка.
Ловците и птиците се връщат от лов.
И без това – навсякъде се вижда тъга.
Ако децата се пързалят в далечината,
ако шейните са били направени от дърво,
ако снегът е спрял да вали, ловците ако се връщат от лов,
ако човек е разбрал, че е започнало главоболието,
небето че започва от края на стъпалата.

Носовете им са обвити в птичи пера
ловци, приличащи на пенсионирани от цирк;
поемат въздух, издишат пера, когато се уморят,
сърцата им се съединяват, образува се една голяма ловна страна,
в която гонят с кучета дивите патици,
учениците с ученически чанти ловуват снежинки.
Знаят населението на Норвегия и го изучават
не знаят населението на снега неизвестно защо.
И без това винаги се намира малко тъга.
В стихове, в които се говори за Норвегия.

Небето започва от края на стъпалата ми.
В челюстта ми вкус на разхвърляно стихотворение.
Габърите и буките се връщат от лов.
Бих нарисувал сега ястреби без гърбове
ако ми беше попаднало под ръка платното на ска;
нямаше да забравя, в единия ъгъл на платното
бих разположил ловец с каскет на главата.

Това което вдишвам е не въздух, а небе.


Поглед

Не оставяй този свой поглед докато вървиш,
постави го върху себе си, както си поставила каскета си.

Да обвие опакото на челото ти
като разпиляното крило на птица.

Отгледай го в сърцето си
като нарастващото шумолене по пътеките.

Разпръсни го вътре в себе си
както луната разпръсва тишината.

Хвани този свой поглед за ръка.

Заведи го до чешмата,
дай му да отпие вода.

Развържи вързопа си,
дай му сирене.

Заведи го в планините,
покажи му вятъра.

Не оставяй този свой поглед, когато живееш.

Пази го в сандъка на гнева си
като хазната на годините.


Лятото е свършило

Говори се навсякъде, че лятото е свършило.
Такъв червен щит не е бил виждан
освен листата, които мъртвите завиват.
Понеже лятото наистина е свършило,
се уморяваме от гледане към езерото
от поддържането на жарта, от втренчването в пътя;
прибират се чадърите, покриваме си раните;
тихото пътуване, една висока шапка
е във очакване на листата вече.

Когато дойде зимата, любов ли е започващото
върви с бяла шпага срещу любовта ...
Тогава родните места не пускат своите птици,
говори се навсякъде, че лятото е свършило.
Уморите нарастват след оръжията;
снежните гробища на самотата виждаме
с дълбочината на умрелите целувки ...
В тревите е останала любов да търколи годината,
до води в зимата решителните воини.

Говори се навсякъде, че лятото е свършило,
полепващата по цветята кръв изгнива;
може би ще приближат от далечината двама конника,
може би ще се вдигнат във въздуха два близки листа,
завивката на вечерта се къпе в потоците,
щом види небесата, великанът на вечерта
раздава звезди от шапката си щедро,
това джуджетата го знаят, габърите знаят,
говори се навсякъде, където любовта не спи.

Сунай Акън, 1962

на тръгване

нарочно ли не взе
със себе си
вдлъбнатината
която главата ти беляза
върху възглавницата

а вярвах в
нашата любов
като на корабен скелет
или точността на часовника
в гарата

и майка ми ме напусна
като тебе
на пъпа ми стои
вдлъбнатината
която ми остана
от отсъствието и

Едип Джансевер (1928-1985)

Ако само оставаше за края началото

Разговарят спокойно в промеждутъците
току обръщат очи към морето - някой разхожда вилицата си върху платото-
сянката и е трупче на птичка
от тъкмо раззеленилото се дърво срещу ни.
- Ако само оставаше за края началото, ако само -
играе тя с колието си- обелена ябълка лежи в платото ми -
често- често поглеждам часовника си в промеждутъците
обръщам очите си към вратата
сякаш ми е малко студено - би ли затворила-
нервна червенина потъва в морето
мисля си, с главоболие, от толкова години
не бях виждал лице на приятел.
Тя
се е променила много и е остаряла
постоянно ми пали цигара
не мога да и кажа, че аз не желая- но само да не го правеше-
разговаряме - разговаряме ли-
отдавна е зарязала писането
всъщност била имала идея за книга
"в едната ми ръка ябълка в ябълката една ръка"
казвам
поглежда лицето ми с изненада
изпива чаша бира и тръгва след малко.
Залепила с пластир счупеното стъкло
на часовника си - червен циферблат
с разхвърляни в него пластмасови цветчета.
Да, от открехнатата врата идва студено
точно върху сърцето ми тази вечер.
Смърт,
ти си най- красива в тези мигове,
отгледала и възпитала ме.
Бих ли споделил с теб, ако не те обичах.
Ето – и този ден е тънък, и този ден е на счупване,
и този ден
е там точно, където съм бил останал.


Откога този кораб е тука

Откога този кораб е тука
отдавна изпразнил товара си
a и е станало вечер, а и кеят е съвсем празен
приспива съня на една синя вода зад
един екипаж, върху палубата
ах, от която и страна и да я погледна, все е тишина.

Вървя бавно, влизам в една механа
вътре има няколко души
самотата е няколко души
поръчвам си чаша ракия
поръчвам си още една чаша ракия
- Бе, я кажи! откога този кораб е тука
- Не в морето, а в мъката.

Може би ще потегли утре
ще дойде един спомен на мястото на един друг спомен.

Не плаче ли понякога човек, като гледа себе си.



Джуджета

Ала не минават вечерите, остават тежки- тежки
Зъл човек! се процежда лудият през прозореца
джуджетата пък пеят песни в кухнята
разкъсвайки езиците си с вилици
изтръпнали от кръв и нерви песни.

Шибам с камшик лицето си на вътре, страшното си лице
усмихвам се там на болката
дори не се усмихвам на болката
подлудявам я от похот
сякаш многоръко морско животно
джуджетата пеят песни в кухнята.

Да пием, джуджета, нека пием
и без това имаме време
за новите болки, които ще изгреят.

Азиз Несин (1915 - 1995)

Гнездо

когато застанем един до друг сме по- отдалечени
когато сме заедно сме по- сами
една болка постоянно сълзи мястото и е неизвестно
и тя е сама
и аз сам
от комина ни пушат болки
оплели сме невидими каменни стени
сами за себе се превърнахме в стени
на където и да се обърнем
се сблъскваме със себе си


Напразно

Няма те............
напразно вали дъждът...
нали няма да се измокрим заедно.....
напразно я има и тази река.......
гърченето и свистенето и......
нали няма да можем да я видим, седнали на нейния бряг...
издължава се, издължава се и си тръгва..
напразно се уморяват пътищата..
нали няма да можем да вървим заедно..
и носталгията и разделите са напразно
толкова надалече сме..
нали няма да можем да плачем заедно..
напразно живея
нали няма да можем да си поделим този живот ...


И без да ми казваш знам

предусещам, че ще избягаш..
не бих те умолявал гонил
но остави в мен гласа си

зная, че ще се откъснеш
не бих могъл да те задържа за косите
но остави в мен мириса си

разбирам, че ще заминеш
толкова съм на срутване, че не бих се срутил
но остави в мен цвета си

предчувствам, че ще изчезнеш
това ще е най- голямата ми болка
но остави в мен саждите си

разпознавам, че ще забравиш
океан от горчиви куршуми
но остави в мен вкуса си

както и да е ще си тръгнеш
нямам право да те задържам
но остави в мен себе си



Няма

Исках да кръстя книгата си на теб
потърсих с поглед очите ти
няма ги
поисках да те целуна
потърсих лицето ти
няма го
поисках да взема ръката ти
и нея я няма
уши нямаш
да чуеш думите, които ще достигнат сърцето ти,
разкажи ми нещичко, разкажи
език нямаш
хайде, да постоим рамо до рамо
рамото ти го няма
исках да кръстя книгата си на теб
име нямаш
един гълъб върна стиха ми обратно
на този свят няма жена, за която разказваш ...


значи живея

тревожа се много за себе си
някаква беда ли ме сполетя
дали умрях, или пък оцелях
нямам никакви вести от мен
тази сутрин позвъних на вратата си
отворих я самият аз
взирах се известно време в себе си
това усмихнато лице бях аз
о, колко хубава е тази сутрин
значи живея и днес
нямам си никого освен себе си
някой, който да се тревожи за мен

Атила Илхан (1925 - 2005)

пия

да знаех само аз коя е пия
веднъж да се докоснех до ръцете и и да умра
да нe викаше от толкова далече
щом пристигна в някой град
да не отиваше в друг град
да не намирах хотелите напълно празни
да не стоях облян в пот
като чаша с лед
децата призори да бяха я видели
на моя кей
да ми изпратят вест да знам
изведнъж звезда в мене би нахлула
бих изскочил вън като кинжал

щом пристигна в някой град
да не отиваше в друг град
да не приказваха че била пътувала за сингапур
да не ми причиняваха това изморен съм
и освен това съм без пари паспорт
защо не ми кажат че са чули пия
призори на кея ми
наметната с беден ямурлук
големите и детски очи
изстинала с треперещ дъх
ако можех да подържа ръцете и
бих си тръгнал цял


името ми е есен

чудна работа
от всички страни на сливовото дърво
са валяли цветя
светлина плува в него
където и да погледнеш
ще изтръпнат очите ти

а то- аз съм се свечерил
падат листата ми
бавно- бавно
името ми е есен


Августова безизходица

Обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те
остани там където стоиш
не брой себе си с чайките
нямаш крила
ще паднеш ще се измориш
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те

седни на някой морски бряг
остави корабите без тебе да тръгват
защо не живееш като всички ни
занимавай се с работата си
ще се омъжиш ще имаш дете
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те

хванали са ръцете ми краката ми
не смогвам да те застигам
ако имам желание, нямам пари
ако имам пари- желание
простих ти за всички беди
не ще може да дойде с тебе Атила Илхан
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те.



махни се от главата ми айсел

махни се от главата ми айсел не съм за теб
внезапно ще умра усещам
аз съм лош и тъмен малко грозен
махни се от главата ми айсел не искам
не би могла под моя дъжд да се разхождаш ще настинеш
ще разпилеят вечерите ми твоятa русолявост
ще се страхуваш знам да спиш съня ми
не би могла да изживееш и една минута моя
махни се от главата ми айсел не съм за теб
не замърясвай с мене светлото си
аз съм лош и тъмен малко грозен

щом пробваш свиркането ми ще те напуснат силите
очите ми ще ще те направят по- самотна
в погрешни гари водят моите влакове
ще спечелиш майсторството по умиране
или по таенето на много страх
болките ми ще ти дойдат в повече
радостта ми няма да запази радостта ти
махни се от главата ми айсел не съм за теб
защо не разбереш цялата ми безнадежност
аз съм лош и тъмен малко грозен

което мене радва теб ще натъжава
та чувала ли си жуженето на есен
не е отплавал от тебе кораб
към самотни брегове далеч
пътувам наобратно свят широк
в мен пищи едно ухо
сигурен е вече моят сложен път
не си помисляй друго моля те
махни се от главата ми айсел не съм за теб
аз съм лош и тъмен малко грозен
махни се от главата ми айсел обичам те

Назъм Хикмет Ран (1902- 1963)

Аз бих искал да умра преди тебе:

Аз
бих искал да умра преди тебе.
Мислиш, че дошлият след заминалия си
ще може да ти напомня за заминалия?
Аз не вярвам в това.
В добрия случай ще накараш да ме изгорят
ще ме поставиш в буркан
над печката в стаята си.
Бурканът да е стъклен,
от прозрачно, бяло стъкло да е
така, че да можеш да ме виждаш вътре.
Разбираш саможертвата ми
отказах се от това да стана пръст
отказах се от това да стана цвете,
за да мога да остана с тебе.
И ставам прах
живея с тебе.
После, щом и ти умреш
ще дойдеш в буркана ми.
И ще живеем там заедно
прахът ти в моя прах
чак докато
някоя разпиляна снаха
или неверен внук
ни изхвърли.
Но ние до тогава
толкова
ще сме се смесили
един в друг,
че атомите ни ще паднат един до друг
на боклука, в който са ни хвърлили,
заедно ще се гмурнем в пръстта.
И ако някой ден някое диво цвете
намери влага от това парче земя и покълни
на върха му непременно
ще разцъфтят два цвята:
единият ще бъдеш ти,
другият аз.
Аз
още не мисля за смъртта.
Ще имам още едно дете.
Животът прелива от мен.
Кипи кръвта ми.
Ще живея, и то много, много много
и то заедно с теб.
Но и смъртта не ме плаши.
Само никак не ми харесва
начинът, по който правим погребенията си.
Сигурно докато умра
и това ще се оправи.
Има ли вероятност да излезеш от затвора тези дни?
Нещо в мен казва:
може би.

Орхан Вели Канък (1914- 1950)

Търпение на монтьор

С търпение на монтьор
и винаги вечер
и винаги на улицата
и винаги пияни
разговаряме.
Той всеки път казва:
"Закъснях за дома".
И всеки път в ръцете си носи
две оки хляб.

Слушам Истанбул

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
в началото повява лек ветрец;
листата по дърветата
се люлят бавно, бавно;
далече, толкова далече
звънят звънчетата на продавачи на вода
затворил своите очи, слушам Истанбул.

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
и ето тъкмо преминават птици;
високо горе, на ята, крещят.
Изтеглят мрежите в язовете;
докосват стъпалата на жена водата;
затворил своите очи, слушам Истанбул.

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
прохладната Капалъчаршъ
оживената Махмутпаша
накацани от гълъби дворове
от доковете се чуват чукове
в пролетния вятър се носи пот;
затворил своите очи, слушам Истанбул;

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
умът ми помни опиянението на отминалите дни
мъждиви навеси с върнали се лодки по брега;
в жуженето на спрелите южняци
затворил своите очи, слушам Истанбул;

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
по калдъръма преминава хубаво момиче;
псувни, подсвирквания, подкачания, песни.
Нещо пада от нейната ръка върху земята;
трябва да е роза;
затворил своите очи, слушам Истанбул.

Затворил своите очи, слушам Истанбул;
в полите ти прехвръква птица;
знам топло ли е челото ти или не
знам влажни ли са устните ти или не;
по сърцебиенето ти усещам как
иззад боровете изгрява бялата луна;
слушам Истанбул.

Акгюн Акова, 1962

ако позволиш, тя вече иска да живее у нас

щом иззвъни някой телефон със звън на подпалила се звезда
за тебе е
вдигни бързо не стой
срещу своето алооо ще усетиш един познат мирис
сякаш благодарен,
че е щащастлив, сякаш със завързан от радост език
разбери, че обичам
нея
карамфилът, който посадихме в телефонната кабина,
е пораснал и пита оженили ли сме се


шивач на криле

всичко
разбраха
моя любима
щом намериха
чифт
забравени
криле
в леглото
в което
се бяхме любили

от този ден
жените
от града
отиват
при своите шивачи
да си ушият
криле

Метин Алтъок (1941 - 1993)

Няма ги у дома

Дланите ми постоянно се потят,
проскърцват зад гърба ми
вратите, през които влизам и излизам.
Закъснява влакът ми,сърцето ми е неспокойно,
отдалечават се обичаните ми един по един.
Всеки път щом отида у приятел,
го няма у дома.

Ту се въртя наоколо, ту спирам.
Котката ми е ленива, окапват листите на цветето ми,
ракията ми някак си не побелява.
Ключът в ключалката ми се завърта трудно,
влажни са цигарите, които си купувам.
Всеки път щом отида у приятел,
го няма у дома.

Понякога дете съм и
имам музикална кутия до главата си,
очите не мечето ми са прозрачни.
Понякога съм на гарата
до мен е куфарът ми, стар, уплашен.
Всеки път щом отида у приятел,
го няма у дома.

Чакам пред една врата,
с ненаписано писмо в джоба си.
Срещу себе си стоях самият аз
зад вратите, на които съм звънял,
отворих аз, влязох аз
за първи път се поздравихме.

Джан Юджел (1926 - 1999)

Във водата

Били сме двойка листа меко на клона,
държал съм ръцете ти дълго- дълго;
бавно сме падали, на едно спокойно езеро
във вътрешността сме били, зелени сме били, сазове сме били.

Като рибите сме били, безмълвни и тъмни,
плували са косите ти, плувал е и дъхът ти;
мълчали сме ей така, на едно спокойно езеро
във вътрешността сме били, зелени сме били, сазове сме били.


Дъжд

Щом засвириш, Теодоракис,
върху ми завалява морав цвят ...
устните ми поморавяват от целуване ..
сякаш единият ми образ- подобие
е запратен в божественото море
ти не гледай, любими Теодоракис,
алчните гълъби че се боричкат!
Разхвърляли са се като царевични зърна
в най- веселия полупиян двор ала
не са царевични зърна тези острови
нито ние сме гълъби...

Щом засвириш Теодоракис
върху ми завалява морав цвят

отскача от чакъла, хубав като слънцето
с водните звуци на босите ни крака
един към друг
и обратно
всеки към себе си


Влюбеният не умира

Промъкващите се през тишината гласове на петли
ме водят в зеленото на смъртта
е, да, стигнах там, където трябваше да стигна
самотата
е отворила всички пердета всички прозорци
една последна светлина
кара струните на пениса ми все пак да зазвънят
и все пак съм влюбен и все пак влюбен


Mihtihar - не знам какво значи

Питат ме какво работиш?
безделник съм, отговарях преди
сега отговарям смъртта
умирането е истинската ми работа
нима съм слон,
да се покрия в горите щом смъртта ми наближи
поет съм умирам
пред очите ви
и крещя на глас




Последни думи

Сам затворих очите си с ръце, преди да съм умрял
от това точно имаше нужда умората ми
единствено смъртта бе останала, и нея видях
не ме накара да съжалявам, че съм се родил

Егемен Беркьоз (1941)

Ти си

Колко си млада.
Най- хубавата на света.
Пръст си. Росно, меко ухание на трева.
Хълм измежду дърветата, оставяш без дъх.
Спускаш се в морето, дете си.
Един телефон си, изключен.
Една новина, прясна.
Бяла хартия си, очакваща.
Свят си.
Битката ми.
Моят покой.


и една проста самота стигаше

и една проста карирана тетрадка стигаше
за да разкаже гарата в Саматия
докато чакаше вечерта
докато чакаше счупените надежди
допреди малко е валял дъжд, тогава гарата
е била разпръсквала тъга
дори за гледалите я отдалече
дори за хората по крайбрежната
а за пътниците тя самата си е тъга
привечер и отмалко поет
началникът гара гледа с разбиране
подсмихва се леко
и дори не го е грижа
и изведнъж свършва денят
и не го е грижа
с влакове пътници товари
билети и пропуски свършва денят
и Егемен Беркьоз със съвсем сухо от тъгата сърце
от разсипания си дом привечер
един ден бе видял гърдите на една жена докато простира
един ден един мъж по гащи да яде пилаф рано сутрин
един ден всеки ден бе видял деца мръсни и невъзпитани
един ден всеки ден хора билети гарови служители
и един ден Егемен Беркьоз се прибира в дома
сутрин коремът го е болял
на обед бобът е бил с конци
изиграл една партия шах
написал два текста
прочел няколко страници от Павезе
гледал няколко снимки на голи жени
на прозореца е имало няколко клона
и няколко четиринадесети и петнадесети етажи далеч
пердето все от вятъра е политало
после в главата му кактусите
после хората в Бен Шах и Америка
после хората в Тобдер и Турция
после една дребна нова банкнота в чантата му
после един дребен пъпеш в ръката му
после едни неща, които мърдат в него
Егемен Беркьоз се прибира в дома
слиза от влака излиза от гарата
хвърля едно око на скумрията и сафрида
изкачва хълма Мютеселлим
изкачва стълбите на апартамента Юнал
мисли си чак до пети етаж шестнадесети апартамент
мисли си и една проста карирана тетрадка стигаше
и една проста карирана тетрадка.



Не забравяй!

Не се стряскай от сянката си
докато се пазиш от слънцето.

Дървото расте расте расте
става семе.

Обичта расте расте расте
засмива се.

Обичта се издува издува издува.
Затвори завесите. Навий часовника.
Навий часовника, не забравяй
ще се срещнеш
със себе си.

Забавляваш ли се?
Сърцето ти топло ли е?


Китайски войник, ах колело на съдбата

Душата ми. В зелено- жълто поле
пороите на пролетта, тъжна
е вечерта и не се побира, не се побира
в стаята ми. Душата ми. Хиляди
сламени шапки, пари
слънцето и сазът му е вино червено.
Песента ми пее. Душата ми.
Пее моята песен.

Червенина пробожда тъмнината. Гори
пръстта пръстта гори
на върха на цигарата ми
червенина пробожда тъмнината.
Сбогом
казвам на дневната светлина. Започва
вечерта ми вечерта ми идва и си взема
дъжда и Вивалди. Мълча. Пиша стих.
Червенина пробожда тъмнината
на върха на цигарата ми, горят ръцете ти
гори пръстта и челото ми.

Душата ми. Деца край потока
палави деца край потока
пея песента за далече
върти се колелото на съдбата и става
хиляди ах дете става душата ми.
Душата ми. Измъчва се.
Сбогом
казвам на дъжда и на тебе
червенина пробива тъмнината
на върха на цигарата ми, горят ръцете ти
гори пръстта и челото ми.
Душата ми. Китайски войник далеч
аз зная какво е далеч. Зная.

Беян Матур, 1968

Нещастната кралица


Нещастната кралица
с вледенили се поли
не вярва вече
на магията на погледа си

от дни очакваният глас
е скрит зад върховете

мъжът, когото срещаше понякога
в теснини побиращи кервани
и разговаряше за улиците
го няма вече
уханната самота
на хановете за продажба на подправки
не я разбира никой вече

очаква упорито глас
от миризмата на тютюн с тънки пръсти

шушукащата в гората
кралица стара като есен
окапва
с полите си от лед и черно


Жени

Със сините си охлузвания
и следи на синини от несвършващи скърби
стоят и се взират в огъня.
Потръпват, когато завее вятър
гърдите им се допират в пръстта.

Носят в ръцете си горящи дърва, жени-
стари като черен казан с мухлясало дъно
бродят, после се спират отново.
Когато огънят избухне гневно
гласовете се умножават.
Там никога не свършва огънят
загасянето му е беда.

Жени със сбръчкани гърди
мислят за твърдостта на дървата, които ще носят
със страшната тънкост на ръцете си
и мълчат.
Когато мълчат, не може да се различи възрастта им
миришат на пръст когато крещят.

Забравили на какво биха могли да се уповават
оставят очите си в пръстта
- облаците няма да са завинаги на небето-
с цяло сърце
дават себе си на пръстта
и понякога миришат на нея.


Не ще запълнят болката ни думите

Говорих с тях на масата с черна покривка, стояща като булка,
която се подготвя да умре.
Като престъпник мина покрай нас един поет. С тялото си, което думите карат да лети.
Погледнах поетите. Всички развеждаха една сянка.
Сякаш развеждат куче.

Не ще запълнят болката ни думите.

Мелих Джевдет Андай (1915 - 2002)

В крайна сметка

Защо с години гледах всички птици
синьото море и синьото небе
само за да пиша стихове?
Още помня онзи ден
надигнал се след дълго боледуване
едва с първото поглеждане през прозореца
морето бе море, за веднъж умишлено...

Ръката, малко по- дълга от половин метър
как би могла да хване корабните мачти в далечините
и хубавите камъчета в дълбочините...

Птицата изпява песента си всекиму, който пожелае
дървото се намира там, където поетът не може да отиде
небето е избягало при тези, които го обичат...

Мъртвец

Сега той е сам.
Без майка, без баща,
без шапка, без дрехи.
Остави всичко зад гърба си.
Няма си нито приятел, с когото да говори,
нито книга, която да чете,
сам.
сам самичък.


Живях

Живях
звездите ми бяха очевидци
сливовите дървета ми бяха очевидци
живях, доколкото достигаше силата на дланите ми,
планините плодовете жените
водата в смокиновите клони
дъхът от детелинените ниви
пътищата песните ми бяха очевидци


Един до друг

Край тези гръмогласни треви
почти допрени до сянката на дървото
точно когато започва прасковеното ухание
се доближихме на косъм от целувката
в дъното на чучура на течащата вода

тази жестокост, тази несправедливост, това мъчение..


Охлюв

Работникът идва да окастри дървото,
какво великолепие, каква царственост
на едното рамо- брадва, на другото- подсвиркване,
птиците местят местата си по клоните.

Завръщащите се в града буйни музиканти,
бронзов тъпан, отрупан с тичинков прашец
лъснати тръбите отразяват слънцето.

Люшка се и конят, и радостта
на улицата се стича сноп гласове.

Жената е излязла да събира охлюви,
в полите и е петият сезон,
търси ги с врявата на гърдите си.

И с нарово цвете в уста
дете отива да погали малкото жребче.

Проницателността, която безпокои сърцето.



Излизам на улицата

Излизам на улицата като диалог
нощта не я е грижа за мен. Нощта
е утрешната нощ и е бог
бог не го е грижа за мен...
понякога обичам. (Обичането е
дървото, което птиците са оставили някога празно)
и чувам заклинанието,
което самотата пее на червените листа: хей, смелост,
дръж чашата ми все пълна. Любовта и надеждата
са едно и също, самотата и смелостта също.

Дъжд

Изведнъж над лястовиците се изсипа дъжд
кое е лястовица
кое дъжд

Очите ми са сини

Излизаш от очите ми
на улицата
синя, синя.

Смърт

Разбираш синьото.
Разбираш морето.
Трудно разбираш
синьото море...


Стихове от края на лятото
1.
Снощи валя дъжд над града,
после утрото, изронило се от слънцето,
мисля си в едно кафене
да де, нали ти ще дойдеш, разсеяността ми
се отчупи от един клон, минаващото
развято знаме е разтворил се облак,
после следобед, и после вечер, току погледнеш
онзи дъжд се повтаря в съня ти още веднъж.
2.
Предсказанието се сбъдна. Морето е цялото в пяна,
една гребна лодка, отрупана с цветя.
Пристъпваме в прастарата шатра на септември,
ето, враждебният вик на чародейната чайка,
главината, която влудява мъховете сомнамбули,
подслонилите се в стаите паникьосани листа,
ето, в градината броди
халюцинацията за самота на една гърчеща се топола.



От слънцето

И тъй като са тесни часовете, не побират всичко
разтварят се от слънцето, изтичат настрани.
Когато царевицата расте бурно немият селянин
се страхува от безводие.
Безмълвни птици, коза, натежали маслинени храсти.
Някаква каруца премина по изтънелия път
някой махна с ръка, може би беше познат,
може би не беше, синоним за безкрайност.
И децата бяха в уморената възраст на морето,
виковете им разтърсваха прегръдката на балкона.
И тъй като са тесни часовете, не побират заедно
съзерцание, море, мушкато.
Вятърът грабна и отнесе рибарските лодки
даде ги на рибата меч далече, кой ли би могъл да знае
на каква дълбочина оплодяват морето
за да поемат такива целомъдрени на изток.

И тъкмо мирисът на прясна супа
достигна носовете на котката и на кучето.
На рафта са застинали самотни
книги, някаква бутилка синя и роза.
На стената- картина, на картината тълпа,
селски мегдан, деца, забрадка и време.
Как Брьогел е събрал в едно
толкова съучастие и съзвучие.
И тъй като са тесни часовете, непобиращи.
Всичко се разтваря от слънцето и се плъзга настрани.


Половината радост

Помниш, когато птиците правеха дъжд
и дъждът удряше слънцето
аз идвах при теб

половината радост в устата ми
сутрините порастваха в кринове
равнините се мятаха на коне

когато морето се втурваше към своята кула
в джоба ми – звездите от снощи
пчели и мед в моята кръв

сърцето ми се превръщаше в палма, спомняш си
да, а после ставаше и чешма
в месеца на тъжните завръщания

аз идвах при теб.


Лале

Оголих те със ръцете си
както цветът разтваря своите венчелистчета,
нетърпението ти беше като нарови семенца.

Ах, дъхът ти пееща гора,
сърцето от твоите целувки и погледи,
въпросите в живата ти тишина.

Завързах те със зъбите си
сякаш ненаситна копринена буба,
червеното ти беше разполовено като луна.

Две резенчета лале в постелята.


Звезда

За да се опияни вселената в твоето тяло
държах ръката ти с нея изтъках свят
закачих на китката ти амалгамената луна.

Виж лимонен цвят от края на лятото
узрява опрашен, вечерта се възкачва
в градината ни, в която спят кучета.

Напомняне за възглавници, където и да е
изгрява онази звезда анасонова
от балкона на счупената планина.

Да се изтегнем, чуваш ли
пясъчните часове на тополите и ума ми
смесват се с кожата, с твоите липси.

Кактус, изпей ми една погребална песен.



Тези лястовици не бяха ли отлетели?

Никой не идва, нито си заминава. Някаква треска е.
Една пчела върху нарциса в Дураган
трепти като камертон. Лястовиците
нямат история. Паметта ми се разтърсва и после спира в морето.
Чайката е крило в единия край, в другия глас.
Може би е сутрин, или обяд. Равновесието между лодкаря и облака,
слънцето и дъжда е един косъм.
Само пълним една напълнена празнота и я изпразваме
с мъртвите, с вечерите, със сомнамбулите.



Унесени един до друг

Гледам очите ти
извадена от морето снимка с птица върху плато
тук и там като разхвърляни надалече селски къщи
със сенки като грудки на зюмбюл в кошницата

сърцата ни така са прекосили размислите, че
като звука на револвера, стартиращ състезание
чуваме какво сме казали
едва когато устните ни са започнали надбягването.



Лъжа

Аз съм поет на хубавите дни
вземам вдъхновението си от щастието
на всички момичета говорех за чеиз
на затворниците за опрощение...
раздавам на децата радости
на децата, чиито бащи останаха на фронта...

Ала трудно стават тези работи
трудно е да казваш лъжи...



Колкото да върша нещо

Красивите жени винаги мислеха,
че всеки любовен стих, който съм писал,
е бил писан за тях,
а аз цял живот носих тъгата
да знам,
че ги писах,колкото да върша нещо.


Всичко свърши

Вдълба името си в камък

докато камъкът не умре
никой няма да умре

има следи от стъпки във въздуха

смъртта свършва тук
и снегът свършва

птиците отиват в безкрайността

мистична бе луната и земята
за моя страшен поглед, пълен с обич.





Снимка

Четирима сме се снимали в парка
аз, Орхан, Октай и ето го Шинаси
ясно е, че е есен
някои сме с палта, някои със сака
без листа са дърветата зад нас.
На Октай баща му още не е починал
аз нямам мустаци
Орхан не познава господин Сюлейман

а аз толкова се натъжих;
какво в тази снимка напомня за смърт
нали всички ние сме живи.

Джемал Сюрейя (1931 - 1990)

Зная, пътищата които водят към тебе

Зная, че са затворени пътищата, които водят към тебе
а и освен това ти никога не ме обича

колко близка и разделяща е пропастта;
хората, къщите сякаш са стени помежду ни

събуждах се, събуждах се, всеки път си мислех за теб
само за теб, само за твоите очи

ти, Госпожа Нихайет, моя смърт, мое спасение
откакто попаднах в тази беда от мен повече няма да излезе човек,

сега тичам насам- натам като някое куче
а иначе съм горделив мъж, повярвай ми

не помня да съм пил от полупълна чаша вода
и не бих могъл да стоя със скръстени ръце пред хляб с отрязан краешник

колко пъти те гледах отдалече от кораба в 5.45
която и песен да чуя сякаш е писана за нас

как се оглупява само от несподелената любов
как съм забравил само, че ти обичаш друг

понякога се държах детински, натъжавах те
прости ми, никога повече няма да се повтори нито едното от двете

ще направя всичко по силите си, за да не се срещаме
което и не е така лесно всъщност..

ще свикна да те милвам само в съня си;
и това не носи малко щастие

даже ще тръгна, ще напусна този град, ако не става
ще си има име отсъствието ти, може даже и да значи нещо

повярвай ми, няма да ми личи, няма да те безпокоя,
и сега мога да кажа своето последно желание:

пиша ти това писмо в една полунощ
моля те, не го чети, когато от дните е сряда


Червена птица е твоят дъх

Червена птица е дъхът ми
в кестенявите небеса на косите ти
вземам те в своя скут
неописуемо се издължават твоите крака
в червен кон се превръща моят дъх
разбирам го по това как лицето ми гори
клети сме, много къси са ни нощите
трябва да се любим в галоп.



Понякога

Понякога лежиш в скута ми
хубава си напълно несъмнена е хубостта ти
върху масата стои моминството ти
пазиш го за съпруга си

но нито той нито аз имаме ръце
обели портокал подавай ми го резенче по резенче
роден съм и пораснах в Узунминарели
каквото и да правя искам да виждам море


парк

така те обикнах
толкова си себе си!
че като птици чуруликат
болките, които ми донесе


Наричам те хубава

Виж това са ръцете ти това стъпалата ти
толкова са хубави че от това повече няма
това пък са косите ти ето от вечерта сресани
виж това си ти малка моя твоето тяло
а това под нас щом е легло
си лежала до сутринта в скута ми
виж аз не лъжа кълна се
толкова си хубава че от това повече няма

виж тази работа и очите ти и те тука
краищата на очите ти даже са свикнали да живеят тука
и добре че са тука какво бих правил иначе
виж малка моя ръцете ти са отвити
виж не остана от деня ни нищо покрито
сутрин в осем очите ти са отворени наполовина към мене
какъвто и грях да сме сторили

ти най- добре това виж това са устните ти
те как говорят как са целувани
бях ги целунал скришом когато за първи път те целунах
бяхме на кораба корабът плаваше към брега
на три клафтера Истанбул си отиваше
пресегнах се и те целунах скришом
рибите покрай нас веднага си отидоха.



Любов

Сега ти ставаш и тръгваш. Върви.
Нима очите ти ще останат и те тръгват. Нека вървят.
А че знаеш без твоите очи аз не мога
а че Аллах знае добре се бяхме събудили днес
за любов бяхме отворили очите си за първи път само за нея
една птичка беше кацнала върху пръстите ми пя дълго- дълго
едно любене беше дошло повече не си тръгна
във вчерашните ни дни я нямаше някогашната ни нищета
сякаш никога не е и била

а че сърцето ми туптеше точно тук ето
тук ето порасваше ненагледното синьо в очите ти, гледките от Истанбул
с благи думи
и тук ето плътта ти щом те докоснех, думите ти
световете ти
така оздравително беше обичането така нареждаше всичко
че небето само би се поделило на две да го бяха оставили
когато валеше дъжд върху моста на Каракоьой
тъй като бяхме двама души

а че една чаша вода стигаше да намокриш косите си
с една филия хляб и две маслини се засищахме
един път да те целунех ставаше спомен за двама ни
нека те целуна два пъти да кажех скърбеше три
там където лицето ти свършваше и тялото ти започваше
имаше гърди гърдите ти после бяха смели
останалото доброта красота.



Целуни ме, след това ме роди

Сега
срамежливо се ронят
класовете на русичките деца.

От поляната
люляково ухание със завързани очи от поляната
завърта това наше мъничко слънце.

Прелива от къщите и от терасите
идва и се настанява в гласа ми.

Бучинишът на извиващия ми се глас
бучинишът на пъстрия ми глас.

И после към птиците
слонова кост: почерк на вятъра
планина: скелет на слънцето.

Сред дървени паметници
е огромна рожбата на морето.

Виждам кръв, виждам камъни
сред всички паметници
кошмарът хладък неопитен
- сочна смокиня на безсънието -
не капе в кошера.

Мама умря, когато бях много малък
целуни ме, след това ме роди.



Две сърца

Най- краткият път между две сърца:
две ръце
протегнати една към друга и понякога
докосващи се едва едва с върховете на пръстите.

Тичам към мястото със стълбите,
чакането е времето за подчиняване на тялото;
много рано съм дошъл, не мога да те намеря
сякаш се намирам на репетицията за нещо.

Птиците са се събрали, за да отлетят на юг
да можех само заради това да те обичам.




Гарата в Афион

Спомни си малкото момиче на гарата в Афион,
което събу чехлите си, когато се качи във влака;
помисли си за земетресението във Варто, изпратените
като помощ от Запад кутия мляко на прах и сутиен.

Мъжът измаза с млякото стените на къщата си,
а жена му прибра сутиена без да знае за какво е,
смяташе да го ползва като ушанка през зимата;
Господи, наистина ли това беше в дните на вашето детство?..

По праговете на вратите са насядали много хора
да можех само заради това да те обичам.




До жената, която заслужава да бъде съпруга

Вървейки до жената, която заслужава да бъде съпруга,
да бъда някой на улица Рай,
и след като сме минали по най-тясното
да разговаряме с атавистични думи с теб.

Търговците на железария от пет часА
показват на прозорците метални парички
за самотата питат, самотата
е нещо като равността на поляната.

Нямам нищо друго освен изтичащата се улица
да можех само заради това да те обичам.





Една зима

Като зимно небе се снижава смъртта в този час,
само слухът остава от сетивата.
Градовете на Азия вървят и се спират,
могилите се закачат като халки на носа.

Една огромна капка далече: кристално чист Пенджаб!
Подхлъзналите се на петите си, но стоящи колони
са показалецът на липсващо бъдеще:
срещу хоросановия сън лаят кучетата, Бухара.

Така гледаше към далечините в кафенето
да можех само заради това да те обичам.



Едно цвете

Едно цвете стоеше, там, някъде,
разцъфнало, сякаш за да поправи някаква грешка;
дошло чак до ръба на устната ми
все бърбори, бърбори.

Далече в морето един кораб с бяла кожа
палубите му лес от край до край;
взех своето цвете, притиснах го в себе си,
притиснах го, а е било самотата ми.

Мъж обикаля сам по синия влак
да можех само заради това да те обичам.




Балсамин

жена колкото длан си
до сутринта си бяла и с мигли
някои дървета живеят на съседната ти врата
някои цветя напомнят за теб
до тук да свършваше всичко – добре
взела си си един мъж
взела си си една песен, една надежда
и си доста красива, и си дете
когато стоиш заедно с косите си на прозореца
очевидно дочула, че те издирват
корабите когато остаряват, морето когато остарява в пристана
любима




Корабът в 8.10


какво има в гласа ти, знаеш ли
средата на една градина
синьо копринено зимно цвете
качваш се горе
за да изпушиш цигара

какво има в гласа ти, знаеш ли
безсънен турски език
не си доволна от работата си
не харесваш този град
един човек сгъва вестника си

какво има в гласа ти, знаеш ли
стари целувки
заледеният прозорец на банята ти
няколко дена те нямаше наоколо
има училищни песни

какво има в гласа ти, знаеш ли
разхвърляна къща
в два часа посягаш с едната ръка към главата си
оправяш
разхвърляната от вятъра самота

какво има в гласа ти, знаеш ли
неказани от теб думи
вероятно дребни неща
но в този час на деня
стоят като паметник

какво има в гласа ти, знаеш ли
неказани от теб думи



Снимка


на спирката са трима
мъж жена и дете

мъжът е с ръце в джобовете
жената е хванала детето за ръка

мъжът е тъжен
като тъжните песни е тъжен

жената е хубава
като хубавите спомени хубава

детето е
тъжно като хубавите спомени
хубаво като тъжните песни




През прозореца

На излизане от кръчмата
погледнах
през прозореца
към мястото, на което съм седял.

Забравил съм върху масата
пакета си с цигари.
Празнотата ми стои
върху стола
точно като мен.

Едната ръка върху челото
като моята.
Но
малко по- тъжен ли е?
И малко по- прегърбен ли е
като седи?

Малко повече ли
прилича на баща ми?

С година съм по- голям от баща си
и вятърът
като на някаква церемония
само раздърпва краищата
на дъждобрана ми.



Рестото да остане

Умирам, господи,
ето и това се случи.

Всяка смърт е ранна смърт
зная, господи.

Но, освен това, животът който вземаш
не беше лош...

Рестото да остане…

Сина Акйол, 1950

С вкус на вода

Ñ Ала не бях там сам...
Под онова
голо небе
бе сутрин! Като утро
което се омесва с гората
се спуснах
с толкова прекрасно чувство...

животните от заминаващото стадо
преминаха със странно оживление
едно до друго покрай мен
размножавайки ме
докато се превърнаха в права
в далечината
написах рано започващия
ден:

написах, че е
син

Сатен
I
Пишех с утрината прохлада, слънцето
се препираше с немирния облак.

II
Ти спеше, постоях тихичко
на брега на твоя сън.

Оставих пресни билки върху възглавницата ти.

Добавих малко сребро, малко стихове.

За да се разведри рамото ти
изсвирих с уста, повиках:

дойде
полска чучулига.


Лирики

Остани тук. В обедния двор.

Настани се в непринудения език на времето.

Заинтригувай се от наблюдаването на хоризонта.

Експериментирай със синьото, бялото и деня.

Наслади се на олеандъра. Изненадай ме
като промърмориш тихо “отровата му е кремът,
който нанасям върху кожата си”.

Опитай се да преведеш на турски
това трескаво августово насекомо
и неговата потна песен.

Усвои пищния
маниер при
измиването на плочките, подрязването на асмата,
босото ходене.

Остани тук. Във времето за оставане.
В обедния двор.

Отърси се от тялото си. Съблечи се
докато станеш самата себе си.

Изкъпи се със спокойни води.

Спи дълбоко.

Октай Рифат Хорозджу (1914 - 1988)

Започването на дъжда

Когато не бяхте даже още начало
не може да се каже, че ви нямаше, защото ви имаше
елени се спускаха в очите ви
дърветата ви отрупани с лешници и катерици
раменете, гръдите ви, четливи като книги
бяха онези безмълвни капки, които падат в олуците

хиляда пъти бях път, хиляда пъти ви родих
всеки път ленът беше намачкан
гледах небето и си мислех, че ще вали
прохладата и кипежът на тревите и дърветата
приближаваше нощта ни от вечерната кръв
приближававаха едрите капки на онзи рядък дъжд
първо малки, после близки като кораб
димяха тревата, чакълът, пясъкът

когато не бяхте даже още начало
ви написах, създадох
исках да ми бъдете настолна книга
онези неопитомени думи единаци
точно те, пъхнати в цветни пликове
се въргалят в цинка на олуците

когато не бяхте даже още начало
бе започнал дъждът
но не и аз, нито дворът, нито лятото
никой от нас.

Йоздемир Асаф (1923 - 1981)

Лавиниа

Няма да ти кажа да не си тръгваш.
Студено ти е, вземи палтото ми.
Това са най- хубавите часове на деня.
Остани при мен.

Няма да ти кажа да не си тръгваш.
И все пак ти знаеш най- добре.
Ако искаш лъжи нека ти казвам лъжи,
ще се обидиш.

Няма да ти кажа да не си тръгваш.
Но не си тръгвай, Лавиниа.
Ще скрия името ти
и ти не го знай, Лавиниа.




Алтро

Видели са те
да пееш
по улиците

чули са
че гледаш в земята
когато вървиш

по- нататък са си го измислили.



Без теб

И без теб мога да гледам морето.
Даже езикът на вълните е по- свободен от твоя.
Колкото и да напомняш за себе си няма смисъл.
И без теб мога да те обичам.
Все празни приказки си говорихме когато се срещахме,
търсихме ги нарочно, помниш ли.
Ти, разглезено от обич дете,
аз не знаещият какво да стори глупак.



Не бях аз

Една привечер гледаше през прозореца
спускащата се върху пътя тъмнина тежко- тежко.
Някой, дето прилича на мен, мина пред твоя дом.
Сърцето ти започна да бие бързо- бързо..
Този, който мина, не бях аз.

Една нощ спеше в леглото си..
Изведнъж се събуди в утихналия свят.
Част от твоя сън отвори очите ти
и стаята беше съвсем тъмна ..
Този, който те видя, не бях аз.

По онова време аз бях много далеч,
очите ти се научиха да плачат, да плачат без причина.
Откакто започна да мислиш за мен
се остави да живееш в любовта..
Този, който го знаеше, не бях аз.

Четеше унесено една книга..
В нея хората се обичаха, или умираха.
Убиха млад мъж в романа.
Уплаши се, заплака с цялото си сърце..
Този, който умря, не бях аз ..


Tentation

Отвори ми портите на града, където живееш
нещата, които ще ти кажа, няма да се свършат с изричане.
Времето, което с години открадвах от живота си,
се завърза за твоето име.

Отвори ми портите на града, където живееш,
да копнеем с теб там за други градове.
Тези къщи, тези улици, тази площади
на нас двамата няма да ни стигнат.


Състоянията на самотника II

В огнището
на самотника
горят
погледи
измръзнали.

В лампата му
обърната към тъмното
почти загаснало
трепери
светлина.

Прозорецът му
е отвън затворен,
вратата му
отворена навътре.



Състоянията на самотника V

Самотникът
е армия
в собствената си пустиня
в безкрайните си битки
той всеки път побеждава
армията си.

Състоянията на самотника VI

Самотникът
има нещо, което крие;
слага го на врата си, за да не го забрави,
търси го на врата си...
за да го открие някой.


Състоянията на самотника VII

Самотникът е
и мъдрецът
и лудият
в собствения си свят.
Освен това;
е и господар
и роб
на себе си
в объркания си свят
не може да е истински
нито един от тях.

Състоянията на самотника VIII

Самотникът
постоянно слуша
една неизречена дума.

Състоянията на самотника X

В стаята на самотника
огледалото е
една втора самота.

Състоянията на самотника XIV

Винаги когато ожаднява
той е
в собствената си пустиня.

Състоянията на самотника XV

Не може нито да разкаже,
нито да изслуша
собствената си история.
Не може нито да напише
нито да изпее
песента си.

Състоянията на самотника XVI

Припомня си как
някога се е усмихвал
и...
мачка в дални
глината на мъката си.


Състоянията на самотника XVIII

Самотникът
е капитанът
и единственият пасажер
на потъващия си кораб...

затова не може да напусне
нито последен
кораба си,
нито първи.

Състоянията на самотника XIX

когато прочетат името на самотника
в училище или в живота
никой не може да каже
"тук е"
и
"няма го"..

Състоянията на самотника XXII

Никой не може да говори
от името на самотника..

той сам
е заподозреният за себе си.


Окачено на стената

До смъртта си щял да чака теб,
глупак.
Та докато те чакам аз не бих умрял...
ако те чакам..


Без име II

Не плачи,
да плачеш
е да избягаш мъничко по-нататъка.

Да плачеш
е да се разбираш с тъгата,
и да я прегръщаш.

Да плачеш
е да се скриеш в убежище,
да протегягаш ръце

дали на близо или на далече
да плачеш е да го избуташ още малко.

Да плачеш е най- лесното
нещастие за някого, минава заедно с безнадеждността.

Има нещо по- мъчно, мълчанието е мъчно,
мълчанието в дървесни клони
мълчанието взема мястото и на плача..



Как ми липсваш

Нощ,
в нощта сън
в съня- аз...
спя,
сънувам,
до мене -ти.

Докато спя - един сън,
в съня ми една нощ,
в нощта- аз ...
Отивам на някакво място
налудно...
в ума ми си ти.

Аз те обичам,
тайно,
стоя с прибрани ръце като твой слуга
гледам лицето ти,
без да кажа
и сричка.

Загубвам те
в един много тъмен миг ...
изведнъж се събуждам,
виждам- светло е
спиш до мен ...
дълбоко.


пеперуда

въпросът
кое е последното ти желание
е много, много по- лесен
от въпроса кое е първото ти желание
защото този въпрос
никой не зададе на никого
от страх


Маса

Повиках ги, дойдоха,
ако не бяха седнали, щях да умра.
Седнаха, умрях.
Не разбраха.

Джахит Кюлеби ( 1917 - 1997)

разговор с цвете

вече нямам нито прозорец, на който да те сложа,
нито маса,
и любима нямам в този град
какво да правя с тебe, цвете



За смъртните хора

Ще умрете всичките!
Ще се качите, без да се срамувате, на етажа Му!
Душите ви ще ви обидят и напуснат!
Ще бъдете погребани в пръстта.

С радост ще се спускат върху вас
вълци, буболечки, червеи,
ръцете ви ще станат съвсем празни,
никой няма да поглежда снимките ви.

Като мъгла ще се разсее
фантазията на обичаните ви жени;
ще престанат да ви навестяват
славата и ползата и милостта.

Няма да си имате очи!
Няма да поглеждате света ни!
Милувката, смехът, говоренето
ще плувате насред изгубил се порой,

ще гниете бавно, бавно.

Ахмет Телли, 1946

Погостувай ми

Погостувай ми някоя вечер
да седнем и поговорим само двамата
да направим малко по- дълга нощта
като запалим лулата на спомена

да помахаме на миналото с ръка
и разговаряме за изтеклите дни
за мъгливото мръсно време
което се сгромолясва над дните

за самите себе си може да отделим
и малко по- кратко време
човек може да се удави
от мисълта колко самотен е

книгите на които не разтварят кориците
са като забравената любов
да разговаряме за книги
и техния останал скрит
и безмълвен вкус

на разсъмване да открехнем
пердето и погледаме хоризонта
да погледаме с изумление
като деца
червенината на слънцето

да излезем на балкона
който се прегръща със слънцето
мислейки че има още много неща
за които не сме говорили
- Да не настинеш от сутринната прохлада

да застине като извивката
на чаша запарен чай
вкусът на вечерта и на нощта
да заживее в спомените ни

погостувай ми, да седнем
и поговорим някоя вечер
да направим по- дълга нощта
като запалим лулата на думите


Любовта свърши

Както свършва една любов, така свърши и тази любов
свърши
като продължително боледуване
като алатурка концерт, който съм слушал без прекъсване
като забравянето да гледам небето, да пиша на приятелите
да поливам цветята.

Както свършва една любов, така свърши и тази любов

като парализирано дете, което се учи да върви отново
сега и от вече дълго трябва да изляза на улицата
трябва да оставя нов адрес на забравените приятели
трябва да отворя прозорците, да наредя книгите
после привечер може да завали дъжд
трябва да довърша стиховете, които съм оставил наполовина

нали един поет казваше: и любовта свърши
да, любовта свърши, точно така е


Да бъдем ние майка на тези улици

Да бъдем ние майка на тези улици
да не остане нито стряха, нито спирка,
където да не сме се целували
да вървим, градът да се разхубавява
да откриваме безшумни думи
които да наподобяват радости

когато ние дойдем, започва да вали
лицето ти се очертава върху потните стъкла
свършва един дълъг окоп
акациевите дървета изведнъж кипват
поливат привечер цветята
които напомнят твоето име

пътьом се отбиваме за малко при приятел
пием по едно кафе и става топло
поставяш тихо своята глава на моето рамо
започваш да дишаш като роза
ние оставаме, птиците се връщат, идват
теменугите си говорят по балконите

вероятно ще направим отново хубави
парковете, на които са сменили имената
ще включат осветлението, ще се чуват детски гласове
в къщите, в които не се отварят завесите
гризящите собствените си гласове места
ще се изпълнят с познати радости

да бъдем ние майка на тези улици
да вали все дъждът, да не спира
да откриваме безшумни думи
прегръдките да си шушукат отново
ако заминем, ще заминем заедно
да открием нови радости, които наподобяват печал


Смехът ти се добавя към моята самоличност

Денят завършва, твоят смях остава в мене
като спомени се влачат облаците
животът ни е сбор от раздели
и навярно написани до средата стихове

не търси все обратните значения
ще свърши есента, да, водите ще се пенят
няма да се прибере раната, която твоят смях отвори
всяка вечер става пропаст, екзекутор

всяка вечер започва нов грабеж
болката се превръща в глас, гласът – в дъжд луднал
такива ето влизаме в някакъв стар септември

всяко място, на което намирам пристан, напомня името ти
да спра някъде замалко, идват патрулки
и смехът ти се добавя към моята самоличност


И думите избледняват

Ако не потърся вече теб и никой друг
пусна миговете да мухлясват
нека каквото е останало за казване да остане
безмълвието отдава почит на нещата

раздялата е също изход, знаеш
тънка мъгла, покривало от тъга
сега на устните ми ще приляга
димно свиркане, с което да си тръгна

и думите избледняват със свършването на любовта
грижи се хубаво за котката поливай цветята
и да изричам думите, не се обиждай
само навик, не е нищо повече

и думите избледняват със свършването на любовта.

Джахит Ъргат (1916 - 1971)

Улица

По улицата минават хора
с мъртъвците си на рамене
животът едва- едва си поема дъх, като гора, гора
по улицата минават хора
преляла е обичта, камък е милостта
димим - от камък, от пръст.


Окаяни

Има море в очите ти, има кораб в очите ти
има съвсем голи дечица в очите ти

вее вятър, този вятър е бриз
ридание над този свят хубав

в трите ъгъла на сърцата ни, окаяни, пожари горят
гъмжи градът хубав, окаян, гъмжи

в бедните ти очи става грозен красивият дъжд
не недоволство, желание е това което проблясва
говори, пръст, поле,говори
всеки следващ ден е по- окаян човек.

Джеват Чапан, 1933

В открито море от един железен кораб

В полите на планината гора-
борове, кедри, величествени чинари...
се наблюдават едни други в огледалото на морето.
Боровете със своята зелена премяна са необщителни,
кедрите са отправили очите си надалеч,
“ До смъртта си съм твой”, казва на морето
един горящ в сянката си чинар.

Утро

И последните дъждове почти спряха,
вестителка за лято лястовица
е на стряхата
с усмивката ти- въртележка.

От един друг прозорец

Онези горящи летни дни,
морето е огромно заслепено стъклено око
безутешната черна обич пожълтява бързо:
есен.

Баща ми

Щом обърнеше две малки баща ми
казваше хайде да те заведа при дините, сине..
(дини бяха момичетата, които живеят в Гебзе)
майка ми се зачервяваше, зачервяваше
и се сопваше: "ей, малко е още детето"
после отиваше да плаче в кухнята...
баща ми разбираше от дини.

Птичи поглед

Тревожеше се и за онези прелетни птици,
в кой месец от годината идват,
през кои ширини преминават
от какво правят гнездата си..
Онези птици с оранжеви, златно жълти и черни пера.
Разказвах ти за тях в зимните вечери,
как прекосяват моретата сини,
самотни острови, на които сам измислях имена.
Ревях като лъвовете в останалите назад гори,
карах слоновете да се разхождат, крокодили да се бият
в кални реки.
Да кажех само се появяваха червени керемиди
върху разхвърляните сайванти на крайбрежно село.
И птиците кацаха на брега на езерото,
легнало между облаците, които носят пролетните дъждове.
Никак не искаше да ти разказвам как си тръгват обратно.
Все да остават, казваше, там на брега на езерото
или под стрехите, където построяват гнездата си.
С идването на зимата вечерите ставаха по- дълги, сгъстяваше се тъмнината.
Ти растеше, растеше тишината
която оставиха помежду ни на тръгване прелетните птици.

Пустош

Щом седна
да ти напиша нещичко
в ума ми нахлуват акробатите
които съм наблюдавал в детството си
изведнъж моливът в ръката ми
се издължава
като равновесен прът
и аз
скоро
далеч от майсторите- акробати
падам на кълбо в празнотата
в погребалната песен, в която сънищата отиват да прекарат лятото,
като слаб палячо.
После
докато в ушите ми кънти
смехът на невидимите мои зрители
се мъча да плувам с плясък
в море от изсъхнали сълзи.

Завръщане

Отварям вратата на стаята
след години
вместо теб
виждам две жени в гръб
с неразличима възраст
едната е подпряла ръце върху парапета на балкона
другата се е облегнала на перваза на вратата
наблюдават как равнината се издължава и тръгва
във вечерната прохлада.
На върха на погледите им
се възкачват виолетови планини
от далечината се чуват звуци
на слизащите стада.
Оставил открехната вратата
се катеря към планината
в сумрака
влачейки до себе си своя уморен кон.

Бастион

Може от пътищата да изскочи и това: да гледам
безмълвно очите ти, сякаш чакам на някое пристанище
приближаващ от далечината кораб, да държа
онази топлота за ръка и да вървя
във времето за вървене без да мисля
за шумоленето на чакъла, по който стъпвам. Преди
все казваше: ако дадем малко време на паметта,
ще се превърнат в красива забрава, казваше
всички топовни изстрели, прашните тъмни часове
в батареята през нощните ти наряди.

Пиша ти под един забравен чардак
с уж цветно мастило
отвъд появилата се наново радост.

Децата пораснаха, отидоха надалеч,
твоите, моите грешки от каква
полза биха били за тях? Може би и те
ще се научат да се отървават и пръждосват от
коридорите със спомени, които остаряват с безнадеждни думи.
В никакъв случай не питай- забранено е да се знае, казваше,
кой би могъл да знае докъде
съдбата ще ни довлече.

Пиша ти под онзи забравен чардак,
под светлата сянка на асмата.
Преброени са дните.

Не закъснявай, моля те, ела рано

Влез вътре полека, не натискай звънеца.
Не се тревожи, ако аз още не съм се прибрал.
Сигурно ще бъда на път, някъде в дъното на отсъствието ти,
вероятно ще чакам водите да почернеят,
изгорелият въздух от тухларниците
да се постели над вечерната дрямка в градината
може би ще се мъча да обуздая
чистокръвните арабски жребци, които галопират към тебе.

Цял ден бях сред книжни гори,
пулсът ми работеше като часовник, който избързва.
Молби, разрешения, прашни квитанции:
твоето име все прочитах в изтритите редове.
През прозореца: кули, минарета, мръсно небе.
От един комин постоянно излитаха птици.

Виждах косите ти да се смесват с вятъра
в мътни огледала.

Отвори вратата на балкона, полей цветето.
Сложи покривката с елени на масата, малко си почини.
Не се обърквай от тишината, не се плаши.
След малко шумът на града ще изпълни стаята,
ще се превърне в тъмно ехо от отсрещните планини.

Един обикновен ден

Стигнах тук в полите на планината, която вижда морето,
увит във вятър,
в устата ми- наполовина забравени думи на песен,
в ушите ми- звука на вода, звука на води.

Стигнах тук, натоварил душата си,
бързо както узрява череша,
както денят избледнява, вечерта се здрачава,
с протяжна извивка на далечна песен,
зачаках да се развърже този
схванат език.

Сега, единственият звук е на августовските насекоми
от маслинените дръвчета;
единственият огън- отразеното в нагрятите склонове
августовско слънце;
единствената надежда е в долините
на въображението, които съм обикалял с години
всичките ни загуби, с които усещаме любовта,
и заедно с тях онази дълбока тишина,
онази вечерна прохлада,
които си мислех, че вдишвам.

Пред портите на лятото

Написах всичко за едно хубаво момиче, казва той.
Наближава четиридесетте, леко отегчен.
Отговоря неохотно за някакво списание.
Една вечер говори пред събрали се студенти,
сякаш е далеч от тях, говори със
самоувереност –
с увереността на повторните поражения, които е спечелил.
Пред очите ми минават сцени от пиесите му
които съм гледал на различни сцени, в различни времена
нещо гниещо, от детството към зрелостта,
наполовина полудели аристократи, отклонено благородство, обидени мъдри мъже,
изоставени ъгли, в които се прегръщат похотта и светостта ...
Тогава, за да се спаси от задуха на тъмнината с мирис на тамян,
ливади, ливади, безкрайни равнини.
„ Онова лято правихме любов на брега на река.”

Спокоен, че е написал всичко за едно хубаво момиче
той разтваря портите на лятото
с увереността на пораженията си.
Уморен и все още с опустошителния копнеж по останалото
непознато в него.

Юли, след години

Горещ летен ден, следобед,
в дъното на светло пурпурна планина,
в една от онези тихи задни градини
дете си играе с пръскалото
под сянката на сливата, прасковата, кайсията.
Нощните птици са още в своите гнезда.
Разговаряме за децата, внуците си надалеч,
едва видели ги, който и прозорец да отворим,
ги губим от поглед.
Кой знае къде са, какво правят сега?
И носталгията, и срещите след нея са за нас.
В щастливо мълчание
пием чай.

Фазъл Хюсню Дааларджа, 1914

Порасва победеният

Ето пораснала е тъмнината,
планината още си е планина
водата още е вода
звездата още навярно е звезда някъде по- нататъка.
Ето пораснала е тъмнината,
тъмнината на ръцете
стъпките
дъха
се е омесила с небесета, с огромната небесна тъмнина.
Ето пораснала е тъмнината,
цвиленето на ранените коне
пораснало е кръгло със скърцането на отстъпващи оръжия.
Далече
много по- далеч от Измир
пораснала е тъмнината
склопил е победеният очи.

Ариф Дамар , 1925

остър ъгъл

дълги години ти прилягаха дълги коси
едно небе да свършеше, друго започваше
бързите жребци стояха под слънцето узрелите класове
сенчестите места стояха
стаите стояха в светлина
казвахме: мина облак, ти нямаше как да знаеш
или казвахме: ще вали дъжд
хубаво стоеше и босилекът в саксията
виж, възможно ли е, удари ме въглен
краката ми грабнаха шапката си, заминаха
ръцете ми останаха върху стената
стани, моля те, отвори прозореца
дълги години ти прилягаха дълги коси
едно небе да свършеше, друго започваше



четиристишие

едната ми ръка е върху хляба, другата в теб
едната ми ръка е върху истината, другата в теб
измислица е, че двете ръце са били за една глава
едната ми ръка е в бъдещето, другата в теб


вечер

вечерта си спомних внезапно за теб

погледнах през прозореца така както
планинско чудовище гледа стадо

отвън бе животът, който те разделя от мен
отвън беше вече задухал южняк
от дни се топеше валящият сняг

да крачиш срещу невидим враг
и да паднеш, след това
пристъпвайки малко напред да умреш



звука от стъпките на звуците

ще се завърнат скоро лястовиците
ще отвори някой
тежко
почетните порти
на утрините юнски

виж само как ще се омесят
земя небе море
ще тръгнат в началото цветята, хей толкова много
децата после
с балони хвърчила облаци в ръка
по- нататък
бялото червеното лодките
хайдеее
в зеленината в синевата

има звуци от стъпки които ще чуваш различно
от нашите стъпки
пръстта има водите имат дърветата имат
дните вечерите
звуци от стъпките на думите на формите
хванали се за ръка
звуците от стъпките им са като свършека на света
стъпките на светлината
стъпките на сенките
стъпките на гласовете

на първо казване тези запомни, мое дете

Яхяа Кемал Бейатлъ(1884 - 1958)

Безмълвният кораб

Достигнал възраст да бъдет взет за желязо;
един неизвестен кораб напуска пристанището.

Безмълвно поема, сякаш не носи никакви пътници;
не му маха никой с ръка или кърпички.

Страдат силно онези, които остават;
с влажни очи, свикнали в тъмния хоризонт да се взират.

Опустошени са. Тръгва последният кораб;
и за последно жалят в живот, пълен със скръб.

Напразно чакат обичаният и обичащият на този свят;
не знаят, че заминалите веднъж не се връщат.

Много са тръгващите- всички доволни от своето място.
Много години минаха; никой от тях не се върна обратно.

Неджип Фазъл Късаюрек (1904 - 1983)

Чакащият

Ти си побягналата в гората плаха сърна,
аз, гонещото те чудовище!
И да викаш на помощ целия свят;
ти си на този свят, ти и аз!

Ще се стряскаш от измнинатите пътеки,
ще чуваш вечно стъпките ми отзад.
Ще обвия тялото ти с ръце неуловими
ще изгоря шията ти със своя дъх.

Ще попие в мен мигът как си изтръпвала
през самотните вечери в стаята си!
Кажи: той, той удря по прозорците,
кажи: не вятърът, той, той крещи!

От отровата, която издишам във въздуха
ще повехне твоя живот както роза.
И да бягаш, обикаляш от град на град,
накрая пак ще останеш моя.

Ще останеш... пътищата ще се затворят
верен приятел на гроба ще стана, ще чакам.
Зная, няма да можеш да стигнеш до знак нереален,
на гроба камък ще стана, ще чакам...




Чаканият

Болният не чака толкоз сутринта,
нито гробът пресния покойник,
дяволът не чака толкова греха,
кaкото аз очаквам тебе.

Мина ми желанието да си тук,
в твоето отсъствие открих те;
сянката си оставИ в моя мрак,
не, не идвай, вече за какво е?

*оригиналните стихове се римувани



гара

тук те застига
умората на празните дни
свирката изведнъж иззвънява
по- жално и от камбана за смърт
после с накъсани писъци
влакът запява;
знаем, който отпътува оттук
се завръща чужд


Една глътка човек

Знайте, че там където залязват слънцето и морето,
поникват и нови надежди,
безкрайната вечер стои, чака
там, където свършва денят, спуска се тъмнината.

*********

Сигурно ще свърши тази вечер,
ще освободи мястото си за деня и
за наситено зелените дървета,
аз все още живея с този нов ден.

*********

Там, където се сливат слънцето и морето,
надеждите се изчерпаха, надеждите свършиха,
и човека една глътка не го е грижа
дали свършва денят и дали идва тъмнина.


Сенките

Докато желанията ми мечтаят да полетят към небесни страни;
краката ми потракват по сенките върху земята...

Едже Айхан, 1931

Файтон

Онова което свиреше грамофонът на хазаина
е била вероятно фината меланхолия на самотата на сестра ми,
когато качена на самоубийствено черен файтон
е минавала през любовта на мъртвите по булевардите на Бейоолу.

Възторжена, предполагам, е спряла пред магазин за цветя без цветя
сестра ми, която има градини, градини цветя
с лилав пистолет Карадаа, загърнат в тюлове
на витрината е имало снимки на олеандър и на алжирски теменуги.

Но аз, който в последните три вечери не съм се самоубивал, не бих могъл изобщо да знам
дали издигането на самоубийствено черния файтон и на конете към небето
се дължи на това, че сестра ми продава и купува алжирски теменуги.

Бедри Рахми Еюбоолу (1911 - 1975)

Синьо пътешествие

Синьо пътешествие е дърво
на което клоните са море.
Синьо пътешествие е градина
в която розите са море.
Синьо пътешествие е булка
чийто простор е море.
Синьо пътешествие е люлка
бебето в нея e море.
Бебето ми има:
очи - море
зъби – море.
Синьо пътешествие е невиждан
сън.
Синьо пътешествие е рай
недокосван
невкусван.
Синьо пътешествие е приказка
неразказвана
неписана
нерисувана.

Синьо пътешествие е синьо без име.
Господарю, без теб няма вкус това синьо.
Няма плач, няма болка, има синьо
сърдечно през всичкия този свят
божествено през цялата вяра
седни, боядисай чакъла си, рожба на синьото
хей, прозрачна вода, плених се от формата ти,
плодородието, плътността, тялото ти.
Ако ми се роди дъщеря, ще се казва Дурусу.

Ахмед Ариф (1927- 1991)

Не ме напусна любовта ти

Не ме напусна любовта ти,
оставах гладен, оставах жаден,
вечерите бяха тъмни, вероломни
душата – беззащитна, душата – няма
душата ми строшена на парчета...
A ръцете ми - в белезници
оставах без тютюн, без сън,
не ме напусна любовта ти ...


Износвах пранги от копнежа си по теб

Теб да мога да разказвам теб.
На добрите деца, на героите.
Теб да мога да разказвам теб
на непочтения, на хладния,
на блудната лъжа.

Една след друга, колко черни зими минаха,
спеше вълкът, спеше птицата, спеше и затворът.
Отвън изтичаше светът с грохот...
Само аз не спях,
колко пролети, Лейли моя,
износвах пранги от копнежа си по теб.
Да накича с рози кървави косите ти,
една от другата страна
една от тази ти страна…

Теб да мога да извикам теб
на бездънни бездни
на втеченената звезда
на някой стигнал кибритената смет
на най- самотната вълна в океана
на някой паднал в кибритената смет.

Изгубилите талисманите си първи твои обичи
изгубените усмивки,
внезапно падналите вечери, неделящи се на равни части
чаша и цигара за отнесения в мислите си
теб да можех да разкажа теб...
Липсата ти е другото име на моя Ад
студено ми е, не затваряй очите си ..